На Европа е нужен бърз растеж, а не стратегии, които го спират

0
64

Пътят до нулеви емисии остава ужасно дълъг и изисква страшно много средства – дори и митичните трилион евро не могат да го платят

Текст Боян Рашев

Боян Рашев e един от водещите експерти по управление на околната среда и ресурсите в България. От 2007 г. е управляващ партньор в denkstatt – консултантска компания, която помага на бизнеса да управлява въздействието си върху природния и социалния капитал. Професионалната му експертиза е в сферата на устойчивото развитие, управление на околната среда, остойностяване на екосистемни услуги, кръгова икономика, качество на въздуха, климатична адаптация и политики, управление на природните ресурси. Има бакалавърска и магистърска степен по „Управление на околната среда и ресурсите“ от Бранденбургския технически университет в Котбус, Германия. Учил също в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Университета за природни науки и науки за живота във Виена и Централния университет на Венецуела в Каракас. През 2012 г. е финалист националния конкурс за млади бизнес лидери Next Generation.

Европейска зелена сделка е новата стратегия на ЕС, „която има за цел превръщането на съюза в справедливо и благоденстващо общество с модерна, ресурсно ефективна и конкурентоспособна икономика, в която през 2050 г. няма да има нетни емисии на парникови газове и икономическият растеж не зависи от използването на ресурси“. Голямата й цел може да бъде постигната само при пълна декарбонизация – преустановяване на добива и използването на въглища и силно ограничаване на потреблението на нефт и газ, като те бъдат заменени от електричество, биогаз и водород във всичките си приложения.

Всичко това звучи прекрасно, обаче просто няма как да се случи. Тук изброявам някои причини, свързани с реалните факти и процеси в европейското общество и икономика, които ме карат да съм скептичен към идеите на Зелената сделка.

Декарбонизацията е изключително бавен процес.

ЕС достига пика на потреблението на въглища и енергийните си СО2 емисии през 1979 г. За 40-те години оттогава те намаляват само с 29% и всеки следващ процент надолу е все по-труден. Най-голям принос за това имат: а) ядрената енергия през 80-те и газът в последните години; б) сривът на комунистическата индустрия през 90-те; в) изнасянето на тежката индустрия от ЕС след 2000 г. г) енергийната ефективност; и чак най-накрая д) огромните инвестиции, субсидии и високото проникване на ВЕИ в последните 10 г. Лесните победи обаче отдавна вече са постигнати – в периода 2014-2018 г. ЕС не е намалил енергийните си СО2 емисии дори и с грам. През 2019 г. най-сетне отчита спад, но той се дължи преди всичко на икономическия застой, а пътят до нулеви емисии остава ужасно дълъг и изисква страшно много средства – дори и митичните трилион евро не могат да го платят.

Електрификацията не напредва.

В резултат на огромните инвестиции във ВЕИ, електроенергийният микс на ЕС позеленява, но за да има това ефект върху общите СО2 емисии, отоплението, транспортът и много индустриални процеси също трябва да се електрифицират, защото днес са почти 100% зависими от фосилни горива. Първата електроцентрала стартира работа преди 140 години, но днес делът на електричеството в крайното енергийно потребление на световно ниво е само 20% и едва крета нагоре. За това има много причини. Тъй като няма ефективен начин да се складира и пренася надалеч – токът е вързан към жицата, а загубите са функция на разстоянието – електричеството е и ще си остане локална стока за ограничен брой приложения. Наличните технологии за съхранение на ток в батерии или добив на водород са безкрайно далеч от нужните мащаби. Електрификацията не напредва и в Европа – делът на електричеството в крайното енергийно потребление в ЕС-27 (без Великобритания – с нея е още по-нисък) е нараснал само от 18% до 23% в периода 1990-2018 г. След 2014 г. даже се наблюдава спад, който е най-изявен във водещи страни като Германия и Дания. Това едва ли учудва някого, като се имат предвид ужасяващите крайни цени на тока там.

Европа не желае ядрена енергия.

Пряко сравнение между региони и страни с високо проникване на ядрена енергия – Онтарио, Франция и Швеция – от една страна, срещу региони и и страни високо проникване на слънчева и/или вятърна енергия – Дания, Великобритания, Калифорния, Южна Австралия, Германия – от друга страна, ясно показва, че нисковъглеродна енергетика е възможна само с висок дял на ядрената енергия. Обаче Европа се страхува и масово се отказва от ядрената енергия – водещи страни като Германия, Белгия, Швейцария, Испания имат планове за закриване на централите си. Ако Зелената сделка не доведе до рязка промяна на тази политика, тя няма как да постигне целта си.

Енергийната бедност расте. В Европа се наблюдава исторически ръст на цената на тока през последните 10 г., а Зелената сделка залага на драстично повишаване на облагането и съответно цените на всяка форма на потребление на енергия и горива. Това вече увеличава енергийната бедност на континента и в бъдеще ще става само по-зле. Когато преди година Макрон се опита да вдигне данъците върху горивата с няколко цента, народното недоволство бързо върна идеите му в изходна позиция. При това говорим за много зелена и богата страна като Франция. Постигането на единение с ЕС по въпроси, свързани с допълнително облагане на енергията, ще бъде основна пречка пред Зелената сделка.

Декарбонизацията съвсем не води до нулево замърсяване на въздуха.

Покрай опитите за декарбонизация в Европа се наблюдават две уникални явления с общ корен – масово преминаване към все по-мръсна енергия. Никъде другаде в света няма подобен скок в потреблението на дизел за транспорт и твърда биомаса за отопление, с всички последствия за качеството на въздуха и здравето на хората и горите. Това вече се признава и от официалните източници: Според последния доклад Европейската агенция по околна среда (публикуван през декември, 2019 г.) ръстът на ВЕИ в ЕС е довел до емитирането на 145 хил. т. повече ФПЧ2.5 през 2018 г. в сравнение с 2005 г. Тоест, благодарение на повсеместното изгаряне на биомаса, което дължим на климатичните политики, през 2018 г. Европа „се радва“ на допълнително замърсяване с фин прах, равно на 5.6 пъти по цялото годишно замърсяване в България. Този допълнителен ръст е равен на 11% от всичките емисии на ФПЧ2.5 в ЕС през 2018 г. Това означава, че можем да асоциираме с него смъртта на 44 000 от всичките около 400 000 жертви на мръсния въздух на година в ЕС. Това няма как да продължава.

Кръговата икономика често работи в обратната посока.

Почти цялото внимание в обществената дискусия у нас се концентрира върху целта за нулеви емисии на СО2, но Зелената сделка се опитва едновременно и да промени модела на използване на суровини в ЕС. Промяната към кръгова икономика означава всичко да се уреди така, че продуктите да имат дълъг живот, материалите да се въртят максимално дълго в кръг, да се формират минимални количества отпадъци за депониране и по този начин да се намали нуждата от добив на първични суровини и зависимостта от внос на такива.

Личните автомобили са най-материалоемкото движимо имущество на хората. Ако искаме да постигнем целите за кръгова икономика, трябва да ползваме всеки произведен автомобил възможно най-дълго – точно както се случва в бедни страни като България. Да, обаче намаляването на СО2 емисиите изисква бързо да подменим всички коли с по-ефективни и да не спираме да го правим, докато всички не караме само коли с нулеви емисии – точно както се случва в много богати страни като Норвегия.

Мисля, че противоречието е очевидно. Зелената сделка е изтъкана от конфликтни цели и приоритети.

Енергийната зависимост на ЕС расте.

Енергийната независимост е един от най-често използваните аргументи за нуждата от енергиен преход от фосилни горива към ВЕИ. Той се случва от началото на века в ЕС. Междинните резултати обаче показват, че 57% от енергията на ЕС е внос, като ръстът на дела на вноса е около 9% от 2000 до 2017 г.

С оглед на политически-ускорения преход от въглища към газ и биомаса в тези години, особено тревожен е ръстът на зависимостта от вносен газ (от под 50% през 2000 г., до 74% днес), а даже и от вносна биомаса. Страни като Великобритания, Италия и Дания вече внасят над 90% от биомасата, която изгарят, замествайки въглищните си централи със „зелени“ такива.

Не, европейската политика през 21 век съвсем не осигурява енергийна независимост и сигурност на Европа и нейните граждани. Всъщност се случва точно обратното – затварянето на местните въглищни мини и централи и стопирането на всякакви опити за добив на местен нефт и газ водят до все по-силна зависимост от внос, както от Русия и Арабския свят, така и от САЩ.

Европа е сама.

Светът не участва в Зелената сделка. За да предотврати процеса на загуба на енергоемки индустрии, ЕК залага на висока световна цена на СО2 или въглеродни мита, с които да облага вноса от „мръсни“ трети страни. Това практически означава, че ЕК ще се опита да издигне търговски бариери пред вноса на ток от Турция и на всякакви стоки от Китай, САЩ, Русия (примери). И двете алтернативи са нереалистични допускания.

Докато ЕК представяше амбициозните си планове за спасяване на света на срещата на ООН за климата в Мадрид, САЩ, Китай, Япония, Австралия и Канада изобщо не изпратиха представители на високо ниво, тоест 50% от световните емисии на СО2 ясно казаха, че въпросът не им е особено приоритетен. Сред тях са трите най-големи световни икономики, най-големите потребители и вносители на енергия и енергийни ресурси, някои от най-големите износители на нефт, газ и въглища, най-големият инвеститор в енергийна инфраструктура и особено въглищни мини и ТЕЦ в Азия и Африка (Китай).

Колкото и да не ни се иска, въглищата си остават най-евтиният източник за контролируемо и надеждно производство на ток в големи количества почти навсякъде по света. Неслучайно в исторически план те захранват всяка индустриална революция – от Англия през 19-ти век, през Германия, САЩ, Русия, Япония, Китай до Индия днес и Африка утре. Да, добивът и изгарянето им имат значими екологични въздействия, но в отнoсително по-слабо развити икономики това не е от водещо значение. Освен това в много страни въглищата са единственият значим местен енергиен ресурс, а енергийната независимост никога не е била и няма да бъде тривиален въпрос.

Наистина ли европейските лидери си мислят, че останалият свят ще приеме техните въглеродни мита просто така?

Всъщност, Европа изостава и има нужда не от Зелена сделка, а от стратегия за бърз растеж.

Енергията е в основата на всичко, което имаме и правим – подобряването на качеството ни на живот е пряка функция от относителното намаление на разходите ни за енергия. Европа не само не напредва – тя се връща назад в енергийната еволюция и покрай този процес всички европейци страдаме. ЕС отдавна вече не е световен център на инвестициите, развитието и производството на иновативни енергийни технологии. Тук се говори, но всичко се случва много по-бързо и ефективно в САЩ и Китай. Анемичният икономически ръст от последните години пък поставя под въпрос способността на ЕС да прави каквито и да е скъпо-струващи експерименти, а това е вероятно най-точното описание на Зелената сделка в наличния формат.

Има и добра новина: Към този момент Зелената сделка е само политическо послание, израз на добри намерения. Процесът на приемане на реалните законодателни и икономически промени, нужни за осъществяването й, ще бъде дълъг и труден и може да бъде насочен в правилната посока, ако се мисли и действа разумно. Накрая просто трябва да ограничим описанието на сделката до „която има за цел превръщането на съюза в справедливо и благоденстващо общество с модерна, ресурсно ефективна и конкурентоспособна икономика“.