Само написаното ще остане

Емил Спахийски е журналист, сценарист, режисьор. Носител на наградите „Паница“ за принос при отразяване на войната в Косово, на „Черноризец Храбър“ за публицистика, печелил е наградата на Българската филмова академия за сценарий („Съдилището“, реж. Стефан Командарев) и наградата за режисьорски дебют на фестивала „Златен ритон“. Бил е изпълнителен директор на вестник „СЕГА“, главен редактор на няколко лайфстайл списания, сред които „Егоист“, в момента е политически наблюдател в „Труд“.

0
1

В края на XIX век в столицата на Монголия – Улан Батор, която към момента била под китайско владение, имало един единствен кореспондент – британец. Но там нищо не се случвало, с години. Един ден кореспондентът се разболял и след дълго пътешествие пристигнал в Пекин да се лекува. Точно тогава се случило грандиозно събитие в Улан Батор, но така или иначе никой в света не научил, просто защото нямало кой да го отрази. След това държавата отново потънала в скука, докато не се появили болшевиките. Тогава пък нямало място вече за кореспонденти, защото за събитията трябвало да се мълчи. Бързата равносметка показва, че само написаното остава. Написано на хартия.

Светът се променя много бързо. Навлизането на социалните мрежи, стрийминг платформите, интернет пространството – потопиха хората с информационно цунами. Новините се разпространяват още преди да е приключило събитието. Проблемът на това море от информация е, че при него липсва верификацията и объркването е огромно. На първи план виждаме едно огромно количество потребители, които действат първосигнално и се хващат на въдицата на всеки по-силен пост в мрежата. На втори можем да видим и управление на нагласи, но това само показва колко голяма е нуждата от силни, авторски медии.

Социалните мрежи много бързо могат да те накарат да замълчиш, защото някой ще те докладва, ще блокират профила ти за определено време, после пак и пак.

Спомнете си как водещите медии в САЩ започнаха да игнорират организирано Доналд Тръмп по време на кампанията му преди да стане президент, а след като стана – съвсем. Тогава той се направи революция, като използваше „Туитър“ за да изпраща посланията си. Те бяха стряскащо успешни и либералите медии нямаше как да не цитират, коментират неговите думи.

„Туитър“ обаче решава да закрие профила на президента Тръмп и всичко, което той е написал изчезва. Има трохички – някъде. Някой е запазил нещо, но цялостното творчество може просто да се изпари за минути. Социалните медии са повече бизнес платформи, оръжие за влияние, отколкото медии в полза на обществото. Правилата там са железни, което не означава и справедливи. И тук говорим за лидера на най-могъщата нация и държава в света.

Политематичните комерсиални телевизии имат висок рейтинг и голямо доверие, защото, както се казва в клишето „видях го по телевизора“. Истината е, че комерсиалните политематични телевизии все повече ще обръщат внимание на шоубизнеса, а публицистиката все повече ще бъде изтласквана настрана, като се търсят стряскащите новини, тревожните включвания. Няма как, просто инвеститорите ще искат приходи, а приходите се правят с шоу.  Още повече, че окрупняването собствеността следва същия ход, както се случва с всички останали бизнеси. Резултатът е, че все повече ще се свиват разходите за персонал, идеи и авторски права на локално ниво. Философията е много проста – картелни споразумения, стремеж към намаляване на разходите и увеличаване на печалбите за инвеститорите, за да може да се подобряват резултатите и медиите да бъдат препродавани още по-скъпо на още по-големите.

Бяхме свидетели как в радио бизнеса се случи същото. Станции, които бяха със силно авторско присъствие и сериозен фокус върху българското, бяха окрупнени, препродадени по няколко пъти и днес слушаме плейлисти, на базата на платени ротации и рейтниг, определян на база на чуждестранни формули. Поради тази причина българската музика е изтласкана в ъгъла.

На Балканите почти няма печеливши медии, а нуждата от качествена информация – проверена и с надеждни източници ще става все по-голяма в информационната лавина на социалните мрежи.

У нас стожерите на достоверността – БНР, БНТ и БТА понесоха сериозни удари, като единствено БНР успя да съхрани ядрото си от журналисти, водещи и политика на критичност към подвеждащата информация на пиар отделите на администрацията. БНТ редовно претърпява щети от кадровите земетресения, а БТА се фокусира върху международни каузи с национален привкус и отдавна не е лидера на информация, на институт на коректната и достоверна новина, като категорично не е и най-бързата.

Печатните медии към този момент са в най-тежката си битка за оцеляване, откакто съществуват вестници и списания. Първият удар дойде разбира се с интернет и не възможността да се спре кражбата на информация, препакетирането й и предлагана от евтини за поддръжка сайтове с грандиозни заглавия. Вторият удар дойде с фалирането на дистрибуторския монополист „Лафка“. Идеята за стройна национална дистрибуция и ясна отчетност на тиражи с възможност издателите да управляват тиражите си беше на Съюза на издателите в България. След като бе създаден алтернативен такъв и най-тиражните медии се прехвърлиха в него, депутатът Делян Пеевски и бизнесмена Васил Божков успяха да създадат „Лафка“, която разбира се печелеше най-много от талончетата на Националната лотария, цигари и на последно място от вестници и списания. Така или иначе това си остана най-добрият канал за дистрибуция. Фалитът накара хиляди читатели да променят трайно навиците си да спрат да купуват печат. И накрая пристигна пандемията и принудителното затваряне на всички павилиони, оцелели някак си в битката с монопола на „Лафка“ затвориха, което доведе до две неща – отлив на още читатели и фалит на още дистрибуторски точки.

За да е пълна картината трябва да добавим в картината и ролята на рекламодателите. Те просто отсъстват. Поради няколко причини – бързооборотните стоки предпочитат телевизиите и интернет, в интернет има практически монопол на една голяма компания. Всичко останало са трохи. Най-големият рекламодател обаче се оказа държавата, поради брюкселския порочен кръг на европейско финансиране. Поради някаква неясна причина печатните медии за да получат финансиране, трябва да се явяват на обществени поръчки, но не така стои въпроса с телевизиите например.

Някои от водещите печатни медии започнаха да се прехранват като включиха в жанровете един много хитър трик – наречен native журналистиката. Представянето на платена публикация по начин, по който не се разбира, че е реклама, а изглежда като авторски текст на медията. По този начин прокарват идеите си политици, неправителствени организации, корпорации. Може би оттам идва и недоверието на самата гилдия в себе си и се самопосочва като една от най-цензурираните в света – на 111 място. Това разбира се не е вярно, защото няма как диктаторски, удавени в мизерия страни от Африка да са далеч пред нас по свобода на словото. Това е по-скоро писък, вик за помощ.

Журналистите са на първа линия, така както лекарите, учителите и полицаите. Медиите няма как да спрат, а хората имат нужда не само информация, но от жалони на достоверността, какъвто е печатът. Ограниченията около пандемията бавно и сигурно задушават печата и точно сега той има нужда от помощ – не от 60 на 40, а от директни субсидии чрез реклами по европейски програми, общински програми.

Много пъти съм водил този разговор с рекламодатели в банки, телекомуникационни компании и други бизнес организации. Свободните медии са инвестиция. Илюзорното спокойствие, че когато държиш печата подчинен ще управляваш комфортно, ще правиш бизнес по други закони е самоубийствено. Свободните медии са прожектор, който кара участниците в обществото да се държат прилично, меко казано. Обратното на това е джунгла. Днес си на върха, но само след години палачинката се обръща и точно тогава, когато репресията те подпре в ъгъла търсиш прожектор, който да освети несправедливостта, но светлина няма. Няма дори в тунела. А може би последното написано, което ще остане са имената на тези, които бавно, но сигурно задушават печата.