Почти всички хора по света, включително и в България, обичат и слушат музика. Независимо какъв стил е тя и без значение по какъв начин стига до нас, музиката присъства в живота ни и ни създава емоции, така, както малко изкуства правят това.

Слушаме музика в дома си и в колата; спортувайки и работейки; когато празнуваме и когато скърбим; за да се успокоим или за да се “заредим” с енергия. Въобще, за много от нас музиката е важна част от живота ни и необходимост, без която не можем.

Музиката се създава от композитори. Автори на текст прибавят такъв тогава, когато е нужно, за да се създаде песен. Създаденото музикално произведение се аранжира и/или се оркестрира. Изпълнява се от инструменталисти и певци. Записва се, като записът се организира и финансира от музикални продуценти. Излъчва се от радиостанциите в техните програми, които пък от своя страна се създават от хората, ангажирани да правят радио. По него се създава видеоклип, който се излъчва по телевизиите. И всичките тези усилия са, за да може музиката да стигне до слушателя.

Едва ли си даваме сметка, когато пускаме радиото, зареждаме диска или стриймваме в интернет, колко хора се трудят, за да може резултатът от усилията им да стигне до нас и да изпълни ежедневието ни с музика. Всички тези хора творят и създават интелектуален продукт с изключително висока стойност. За тях това е начин на живот, но и често пъти единствено средство за генериране на доход. В този смисъл трудът им, който ражда прекрасни произведения и ги представя пред публиката, трябва да бъде оценен справедливо и овъзмезден. И то по такъв начин, че да ги стимулира да творят и ни радват с нови, различни, оригинални и прекрасни творби.

Каква е законовата регламентация на публичното изпълнение на музикални произведения в Европа и в България, която като част от ЕС е задължена да синхронизира своето законодателство с това на съюза? Каква е практика на Съда на Европейския съюз по темата? Ясни ли са правата и задълженията на носителите на авторски и сродни права, на ползвателите и на потребителите при публично изпълненение на музикални произведения в търговски обекти, хотели, заведения, таксита, нотариални и адвокатски кантори, лекарски и зъболекарки кабинети, фризьорски салони и др.?

Ще се постараем да отговорим на тези въпроси с настоящия материал, тъй като темата за пореден път бе поставена на дневния ред на обществото в края на 2020г., чрез прессъобщения на Министерството на културата[1], с които бе анонсирано, че започват проверки на фризьорски салони, малки магазини и таксита относно спазването на ЗАПСП и по-точно относно публичното изпълнение на музикални произведения в тях. Реакцията, която последва, говори за явното неразбиране на проблема, независимо от проведените до този момент разяснителни кампании, интервюта, кръгли маси, срещи и други, организирани от организациите на авторите и носителите на сродни права, както и от съответните ресорни държавни органи. От пълен отказ на плащане за права, до идеята- “спираме си радиото, пускаме компютъра с музика от интернет“, или “спираме диска, пускаме телевизора” – всичко това е ясен знак, че хората не знаят кое е законно и кое не и по-важното- за кое се плаща, за кое не, на кого, колко и как.

Обект на закрила като художествено-литературна собственост е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат от творческа дейност и което е изразено по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма. Творческа дейност е всяка дейност, при която авторът е положил някакво интелектуално усилие.

Носители на авторско право са лицата, които създават произведения на литературата, изкуството и науката, в т.ч. музикални произведения.

Носители на сродни права са лицата, които правят достояние на публиката тези произведения, създадени от авторите, като ги изпълняват, записват или излъчват.

И така, стигаме до същината на темата, която ни интересува: публичното изпълнение на музикални произведения в различни обекти.

Носителите на авторски права, както посочихме по-горе, имат призната и гарантирана от закона възможност /т.нар. изключително право/ да използват създаденото произведение, да разрешават използването му от трети лица и да забраняват това използване. Възможните форми на използване на едно произведение са неизчерпателно посочени в закона. В настоящия материал ние се интересуваме от една от тези форми на използване, а именно правото на автора на публично изпълнение. ЗАПСП в своя чл.18 ал.1 указва, че “авторът има изключителното право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица освен в случаите, за които този закон разпорежда друго.

За използване по смисъла на ал. 1 се смятат различни видове действия както и: публичното изпълнение на произведението;

По отношение носителите на сродни права също е налице имуществено право на публичното изпълнение, регламентирано отново в ЗАПСП. Текстовете са както следва:

Артистът-изпълнител има изключителното право да разрешава срещу възнаграждение: публичното изпълнение, излъчването по безжичен път и предаването и препредаването по кабел на тези записи[2]

Продуцентът има изключително право да разрешава срещу заплащане: публичното изпълнение, излъчването по безжичен път и предаването и препредаването на записа по кабел[3]

Радио- и телевизионната организация, която е осъществила първоначалното излъчване или предаване на собствена програма, има изключително право да разрешава срещу заплащане: публичното изпълнение на програмата, ако това се извършва в места, достъпни за публика срещу заплащане на входна такса[4]

Какво, къде и как се изпълнява публично?

Какво? Всякакви аудио и аудио-визуални произведения, могат да се изпълняват публично – на живо или на запис. Определени произведения /песни, симфонии, музикални спектакли и др./ се изпълняват пред публика на живо в съответните места-концертни зали, стадиони, площади и т.н. А на запис публично изпълнение на посочените произведения, може да се осъществи практически навсякъде, като водещото е мястото да е обществено достъпно, публично и изпълнението да е предназначено за широк кръг слушатели и зрители. В тази категория се включват и публичните изпълнения на произведения, включени в програмите на  радиа и телевизии, които се излъчват в момента или на запис в съответните публични места. Включват се и произведения, достъп до които има в интернет среда, като например чрез платформите за стрийминг или излъчвани от интернет радиа и жанрови аудио канали. Въобще, звучи ли музика на дадено публично място и гледат ли се видео клипове, телевизионни програми, филми и всякакви други аудио-визуални произведения, става дума за публично изпълнение и в голямата част от случаите следва ползвателите на тези произведения /собственици или наемателите на обекти/ да са уредили правата за това публично изпъление с посочените по-горе носители на права-авторски и сродни.

Къде? Неизчерпателно изброени, такъв вид обекти са: търговски обекти/магазини, молове, търговски комплекси/; хотели, къщи за гости, апарткомплекси;  заведения за обществено хранене, нощни заведения; таксита и превозни средства за публичен превоз – градски, извънградски и международен; нотариални и адвокатски кантори; лекарски и зъболекарки кабинети; фризьорски и козметични салони; стадиони, спортни зали, концертни зали; фоайета на обществени сгради, болници, гари, автогари. Критериите за включването на съответния обект в тази група- там, където се осъществява публично изпъление на произведения- са : да има публичен достъп до него и публиката да е над някакъв разумен минимум.

Как? Ако изпълнението не е на живо, то източниците, от които се излъчват записи могат да са различни видове плеъри на съществуващите носители; радио и телевизионни приемници, излъчващи на живо или на запис радио и телевизионни програми; компютри и всякакви други устройства, които възпроизвеждат записи на аудио и аудио-визуални продукти.

Какъв е размерът на възнаграждението, което се заплаща от полвателите на музика при публично изпълнение и винаги ли се дължи такова възнаграждение на носителите на авторски и сродни права?

Размерите на възнагражденията, дължими на носителите на авторско и сродните му права, за използване на техни произведения, изпълнения, звукозаписи, записи на филми или други аудио-визуални произведения и радио- и телевизионни програми, се определят по договор между правоимащите и ползвателите.

Когато използването се договаря чрез организация за колективно управление на права, размерът на възнаграждението се определя по споразумение между нея и ползвателите или техните сдружения, при условията на чл. 40е.[5]

Видно от посочените текстове от закона, няма законово регламентиран размер на възнаграждение, което се дължи от полвателите при изполване на музикални произведения, вкл. при публично изпълнение. Това е така, защото на практика съществуват различни условия на такъв вид използване. Тези условия- размер на помещението, вид дейност, значение на музиката за тази дейност, стойност на продадени билети, привлечена публика и др.- определят различни размери на дължимото възнаграждение. И тъй като обичайно и преимуществено възнаграждение за публично изпълнение се договаря, администрира и заплаща с и чрез организации за колективно управление на права /ОКУП/ – в България те са “Музикаутор” и “Профон” – или с и чрез независими търговски дружества за управление на права – списък на които е достъпен на сайта на Министерството на културата, всяка от тези организации е създала, приела и публикувала на сайта си съответната тарифа. В тази тарифа са съобразени всички посочени по-горе условия и са посочени различни размери на възнаграждения, в зависимост от спецификата на конкретния ползвател. Всеки ползвател, който желае да използва аудио и/или аудиовизуални произведения в свой обект, като осъществява публично им изпълнение, следва да подпише договор с някоя от посочените организации /в зависимост от репертоара, чието публично изпълнение се желае и който репертоар е регистриран в съответната организация/ и да заплаща възнаграждението, което отговаря на спецификата на неговия бизнес и вид обект.

Винаги ли се дължи възнараждение при публично изпълнение?

Този въпрос вълнува много ползватели, не само в България, а и в целия ЕС. Ето защо е налице практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по казуси, отнасящи се до възнаграждение при публично изпълнение, която е задължителна за всички държави членки и техните съдилища. В този смисъл бих искал да посоча 2 такива решения, които според мен са определящи, за да си отговорим на повдигнатия въпрос и да направим съответните изводи.

Първото решение на СЕС е по дело С-162/10 по спор между Phonographic Performance (Ireland) Limited (наричано по-нататък „PPL“) и Ирландия. Най-общо в цитираното производство е разгледан въпросът дали хотелиер може да извършва публично изпълнение на радио и телевизионни програми в своя хотел, без да дължи възнаграждение за това използване на аудио и аудиовизуални произведения на носители на авторски и сродни права, тъй като вече такова възнаграждение е платено от съответните радио и телевизионни организации за използване на тези произведения в програмите им.

Диспозитивът на решението е категоричен:

Хотелиер, който поставя в стаите на своите клиенти радио- и/или телевизионни приемници, до които подава излъчван сигнал, по силата на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 е длъжен да заплати справедливо възнаграждение за възпроизвеждането на излъчван звукозапис в допълнение към възнаграждението, заплащано от радиотелевизионния оператор.”[6]

Основният мотив за това решение е, че такъв вид публично изпълнение /в хотелски стаи/ е предназначен за и реализира голяма и неслучайна аудитория, съответно, представлява допълнителна услуга, увеличаваща стойността на стаите, които заплаща всеки клиент на хотела. В този смисъл, публичното изпълнение в разгледания от СЕС случай на практика подпомага за генерирането на допълнителен приход за хотелиера, поради което и съдът достига до заключението, че е справедливо носителите на права да получат допълнително възнаграждение /извън това, заплатено от радио и телевизионите организации, чиито програми са публично изпълнени/.

Налице е обаче и друго решение на СЕС  C‑135/10.  Казусът е породен от спор между зъболекар, пуснал радио в кабинета си, и съответната организация за колективно управление на права, като отново се отнася до това дължи ли се възнаграждение от страна на зъболекаря за това използване и представлява ли то публично изпълнение по смисъла на закона. Изводът на съда е категоричен:

От предходните съображения следва, че зъболекар като разглеждания в главното производство, който излъчва безвъзмездно звукозаписи в своя кабинет в полза на и независимо от волята на клиентите си, не осъществява „публично съобщаване“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100.[7]

Обобщавайки доводите на съда, обословили посоченото решение е ясно, че при наличието на определни обстоятелства, а именно:

  • Неголяма аудитория или публика;
  • Липса на някакви приходи/доходи като резултат на излъчваната радиопрограма;
  • Липса на очаквания за увеличаване на клиентелата или увеличение на стойността на предлаганите услуги като резултат на излъчване на радио

не се осъществява публично изпълнение и не се дължи възнаграждение на носителите на авторски и сродни права, съгласно посоченото решение на СЕС, което е задължително в държавите-членки на ЕС при разглеждане на спорове от сходен характер от националните съдилища .

С оглед на посоченото дотук могат да се направят следните заключения:

  1. Публичното изпълнение на аудио и аудио-визуални произведения безспорно изисква заплащане от страна на ползвателя на справедливо възнаграждение по отношение на носителите на авторски и сродни права.
  2. Въпросите, на които следва да си отговорим за това дали се дължи или не такова възнаграждение са няколко:
  • Какъв е размерът на публиката, пред която се прави публично изпълнение, като няма ясно определение на това що е малка или голяма публика. Но като резултат от логично тълкуване стигаме до извода, че в малки обекти, в които размерът на помещението не позволява едновременното събирането на повече от 10 посетители/клиенти/персонал, не може да се осъществява публично изпълнение. Крайното решение за размера на публиката трябва да се вземе от организациите за колективно управление на права и да се включи в техните тарифи или от компетентния български съд, при наличие на спорно производство по този въпрос.
  • Налице ли са очаквания или реално допринася ли за увеличаване на клиентелата или увеличение на стойността на предлаганите услуги публичното изпълнение в съответния обект по отношение на ползвателя.
  • Налице ли са допълнителни доходи по отношение на полвателя в резултат на публичното изпълнение- от продажба на билети, заплащане на входна такса и др.

Последните два критерия са обективно възможно установими при различните бизнеси и е въпрос на преценка от страна на носителите на права и съобразяване с тези критерии. Естествено, при спор между страните, компетентен ще е съда, съобразявайки се с европейската съдебна практика.

Не е нужно посочените обстоятелства да са кумулативно налице, за да се прецени дали има публично изпълнение или не.

  1. Ако публичното изпълнение на аудио и аудио-визуални произведения на живо или на запис задължава ползвателя да заплаща възнаграждение на носителите на права, при посочените в т.2 условности, то публичното изпълнение на ефирни радио програми следва да се извършва свободно и без заплащане на допълнително възнаграждение, при определени условия. В разглеждания случай става дума за „допълнително“ възнаграждение, доколкото самите радио организации по дефиниция заплащат за използваните от тях в радиопрограмите им произведения съответно възнаграждение на носителите на авторски и сродни права. Какви са аргументите ни в подкрепа извода, че подобно допълнително възнаграждение не се дължи от ползвателя:

3.1. Ефирните радиостанции заплащат посоченото възнаграждение въз основа на приети от съответните организации за колективно управление на права или независими търговски дружества за управление на права тарифи. Тарифата на „Музикаутор“ гласи, че възнаграждението се определя като процент от приходите, с посочено минимално възнаграждение, като определящо за това минимално дължимото възнаграждение е покритието на съответното радио, т.е. всяко радио заплаща правата за използване на произведения за цялата аудитория в населеното място, за където е лицензирано и където излъчва програмата си. Не се взема предвид, че средномесечно радио се слуша от около 80% от населението /според всички проучвания, осъществени в последните 20 години в България/ и че отделното радио не покрива 100% аудиторията в конкретното населено място, а всяко има различен рейтинг и различен брой слушатели. В този смисъл всякакво публично изпълнение на радио програми- на живо или на запис- независимо от размера на публиката, вече се прави с уредени и платени права на носителите и не би следвало да се плаща допълнително.

3.2. Радиостанциите създават своите програми, включвайки в тях освен различни произведения, най-вече музикални такива и различни други елементи, които създават те самите- новинарски емисии, предавания, репортажи, анкети, джингли, промоции, реклами и спонсорски анонси. Всички тези елементи, в своята цялост, представляват радиопрограма, която освен да развлича има задачата да образова и информира своите слушатели. Но, както посочихме по-горе, радиооператорите като носители на сродни права, имат право на възнаграждение за публичното изпълнение на програмата, ако това се извършва в места, достъпни за публика срещу заплащане на входна такса[8]. По този аргумент, ако публичното изпълнение на радиопрограма на живо или на запис, в съответен обект, не носи на ползвателя допълнителни приходи от такси и билети, следва да бъде свободно от заплащане на възнаграждение. Още повече, че посоченото кореспондира с коментираните решения на Съда на Европейския съюз и ясната практика по този въпрос- ако публичото изпълнение на радио води до допълнителен доход или е условие за по-високи цени или привличане на допълнителни клиенти, то следва да се плаща допълнително възнаграждение за него, ако ли не- не се дължи такова.

Този извод – че при публично изпълнение на живо или на запис на ефирни радиопрограми във всякакви обекти, където това изпълнение не се прави срещу входна такса или билет и което не води до допълнителни приходи или увеличаване на клиентелата или увеличение на стойността на предлаганите услуги, не следва да се търси и събира допълнително възнаграждение, следва да бъде възприет от носителите на авторски и сродни права и техните организации и да стане част от техните условия и тарифи.

Така направеният анализ и изводите от него следва да се дискутират от заинтересованите страни и ако се възприемат, да послужат за прецизиране на съществуващите документи и практиката относно публичното изпълнение на музикални произведения.

[1] http://mc.government.bg/object.php?p=52&s=618&sp=0&t=0&z=0&po=7025

http://mc.government.bg/object.php?p=52&s=618&sp=0&t=0&z=0&po=6944

[2] чл.76 ал.1 т.3 ЗАПСП

[3] чл.86 ал.1 т.3 ЗАПСП

[4] чл.91 ал.1 т.4 ЗАПСП

[5] § 5. (1) и (2) ЗАПСП (Доп. – ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011 г.)

[6] РЕШЕНИЕ НА СЕС (трети състав)15 март 2012 година

„Авторски права и сродните им права — Директива 2006/115/ЕО — Членове 8 и 10 — Понятия „ползвател“ и „публично съобщаване“ — Излъчване на звукозаписи чрез радио– и/или телевизионни приемници, поставени в хотелските стаи“

По дело C‑162/10 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от High Court (Commercial Division) (Ирландия) с акт от 23 март 2010 г., постъпил в Съда на 7 април 2010 г., в рамките на производство по дело

Phonographic Performance (Ireland) Limited срещу Ирландия.

[7] РЕШЕНИЕ НА СЕС (трети състав)15 март 2012 година

„Авторско право и сродните му права в информационното общество — Пряка приложимост на Римската конвенция, на Споразумението ТРИПС и на WPPT в правния ред на Съюза — Директива 92/100/ЕО — Член 8, параграф 2 — Директива 2001/29/ЕО — Понятие „публично съобщаване“ — Публично съобщаване на звукозаписи, излъчвани по радио в зъболекарски кабинет“

По дело C‑135/10 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Corte d’appello di Torino (Италия) с акт от 10 февруари 2010 г., постъпил в Съда на 15 март 2010 г., в рамките на производство по дело Società Consortile Fonografici (SCF) срещу Marco Del Corso.

[8] чл.91 ал.1 т.4 ЗАПСП