Протестите в САЩ са част от проблема, а не от решението

0
309

Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ.  Специализираните му интереси са свързани с международните отношения, с фокус външните политики на САЩ и Турция спрямо Близкия Изток и Северна Африка. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България. Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика.

„Всички ние може и да сме дошли на различни кораби, но сега сме в една лодка”.

Повече от 50 години след смъртта на Мартин Лутър Кинг американското общество явно не е запомнило тези негови думи. В САЩ всички изглеждат като в настръхнално противоборство помежду си.

Феновете на Бостън Селтикс срещу тези на Лос Анджелис Лейкърс. Нискоквалифицираните служители от Средния Запад срещу финансовия елит от Уолстрийт. Евангелистите срещу атеистите. Традиционният дух на човека от малкото населено място срещу глобалното светоусещане на „гражданин на света” от мегаполиса. Консерваторът от вътрешните части на САЩ срещу либерала от крайбрежието на страната. Заклетите фенове на Доналд Тръмп срещу обезателните му противници.

Сблъсъкът на тезите и антитезите в американското общество би накарал диалектиката на Хегел да изглежда като аматьорска въздишка от лексикон на юноша, понеже в САЩ нещата не спират дотук. В Републиканската партия в страната, например, има хора от “Never Trump” движението, както и Trumplicans (от Trump и Republicans).

Ако английският философ Томас Хобс бе жив, щеше да каже: Bellum omnium contra omnes (война на всички срещу всички).

Как обаче се стигна дотук?

Смъртта на афроамериканеца Джордж Флойд в Минеаполис (Минесота) на 25 май, причинена след използването на непропорционална сила от страна на местни служители на реда при задържането му, е не толкова причина, колкото повод за настъпилите граждански протести и организираните криминални размирници по улиците на САЩ. Въпреки че стана ясно защо се инициират тези протести (според организаторите им те са насочени срещу расизма и избирателното насилие на полицията), то не стана ясно с какво разбиването на частна собственост и събарянето на паметниците на исторически личности допринасят за подобна кауза.

Да бе знаел Махатма Ганди, че насилието е средството, а целта – нов чифт маратонки,  то Индия можеше да остане още няколко десетилетия британска колония, а светът нямаше да е чул за сатяграха (съпротива без насилие).

В сърцевината на тези антагонистични настроения, които се разляха по улиците на САЩ, стои обаче нещо дълбоко. Това е т.нар. политика на идентичността. Последната се определя от пасионарни и ирационални сантименти. Ако съблечете политиката на идентичността по бельо, ще видите Ку-клукс-клан и Партията на черните пантери. Последните са класически примери за този тип оголен вид политика, която базира своята легитимност, например, на цвета на кожата.

Модата се мени, но моделите остават: днешният dress code на политиката на идентичността пък са еманципаторските движения не само на расова, но и на сексуална основа. От интимен и личен топос, спалните станаха общо достояние, а чаршафите бяха превърнати в транспаранти. Древногръцката Агора се премести върху матрака между нощните шкафчета. Да се радваме, докато все още се гласува с вдигане на ръка.

Ако „Декларацията на независимостта” можеше да бъде написана в XXI-ви век, то тя би изглеждала като скъсана страница от в. Ню Йорк Таймс, а Томас Джеферсън не би бил допуснат да бъде нещо повече от хигиенист към редакцията на изданието. Този прочут „той” в Декларацията, което всъщност е референция спрямо британския крал Джордж III, сигурно щеше да бъде заменен с неутралното „то”. А ако критерият е политическата коректност, дали пък щатите не трябва да обмислят отменянето на независимостта и доброволното си връщане под сянката на британската корона?

Движението Black Lives Мatter (BLM), което е един от основните организатори на протестите в САЩ, представлява по-широката и либерална интерпретация на същия синдром: манифестирането на групови интереси. Но тези групови интереси не са инклузивни, а ексклузивни: те заявяват себе си, изключвайки другите, а не интегрирайки се с тях. А това е основен проблем в рекламирането на съвременната левица, понеже тя предоставя визия не за цялото общество, а само за нейни конкретни партикулари. По марксистки, налаганият етос е враждебен и антагонистичен към другостта. Групите, които се дефинират на базата на своята сексуална или расова специфика и искат привилегии за което, са революционните болшевики на XXI-ви век.

Понеже ако Мартин Лутър Кинг се е борил за граждански и политически права, изглежда така, че Black Lives Matter се борят за граждански и политически привилегии. Но едно от най-големите достойнства на съвременното законодателство е, че то постулира нещо елементарно: хората трябва да се съобразяват със закона, а не законът с хората.  Днешното законодателство не е сергия с промоции и не предполага привилегии. Законът не е и популярна верига за универсални стоки. Ако при последната печелиш толкова повече отстъпка, колкото по-често си неин клиент, то при закона е точно обратното: той става толкова по-наказателен, колкото по-често му пресичаш прага.

Единствената сегрегация, която е позволена, е тази срещу криминалните прояви. Затова държавите имат закони, съдебни власти и конституции. А белезниците не са измислени като естетически аксесоар.

Именно Конституцията на САЩ олицетворява този подиум на споделените ценности, които сдържат американците в едно общество. Конституцията на САЩ не е нито либерална (тя позволява притежанието на оръжие), нито консервативна (тя не споменава нито един път Бог). Тя е такава, че да не забранява нито либералното, нито консервативното. Целта на Конституцията на страната е даде най-малкото общо кратно, а не да служи като пропагандна листовка за личното светоусещане на тази или онази група.

Протестите и размирниците в САЩ обаче са показателни за това, че този подиум на споделените ценности в американското общество все повече изтънява.  Т.е. допирните точки стават все по-малко, а мембраните, създали държавата такава, каквато е, започват да се късат. Затова и САЩ, ако могат изобщо да бъдат наречени нация, с оглед на разнообразните им етнически компоненти и различните исторически опит и памет на американската демография, то те са възможни само като гражданска нация. В гражданската нация партикуларизмите – етнически, религиозни, сексуални – не се снемат, но и не се екстраполират върху съседите. Всеки може да преследва своето щастие, стига да не възпрепятства същия стремеж у другите. Но и всички са равни пред закона.

Ако концепцията на гражданската нация се провали в САЩ, то държавата ще се превърне в амалгама от комплектно съществуващи групи и народи, които ще налагат субективния си интерес за сметка на обществения такъв. Всички ще бъдат американци по лична карта, но не и по дух. Тогава сюжетът на сериала „Къща от карти” ще слезе от филмовите канали и ще започне да се излъчва по новините.

Когато има частен или публичен дискомфорт – от неудобството на нечии хемороиди до междурасовите отношения в САЩ – обичайният заподозрян е действащият президент Доналд Тръмп. В случая обаче посочването с пръст на ръководителя на Белия дом като виновника за така създалите се обстоятелства в страната би било прекалено лесно и мързеливо обяснение. Това е така, защото американското общество сиб еше вече достатъчно разделено още преди 2016-та година, когато Доналд Тръмп спечели президентски избори в страната. Самият Доналд Тръмп бе симптом, а не причина за настинката на американците.

Причините се видяха още в управлението на Барак Обама. Философската рамка на управлението на бившия американски президент се изчерпваше с философията на онеправданото малцинство. В политиката етикетът за коректност започна да редактира общите представи за справедливост, а в икономиката тенденциозната социалност изхвърли неутралната рационалност. Тази политико-икономическа комбинация пък доведе до зараждането на един романтичен популизъм, чието инженерно проектиране трябваше да замени естествения порядък на нещата с фалшива социална конструкция. Това докара нещата дотам, че евангелистите да подкрепят на изборите през 2016-та година човек, който е много далеч от пуританизма на евангелизма.

Междурасовите отношения в САЩ и тяхната протестна архитектура обаче едва ли могат да уязвят електорално Доналд Тръмп през настоящата изборна година. Действащият американски президент сам по себе си е поляризираща фигура и като такава той се чувства в „свои води”, когато трябва да навигира в конфликтна ситуация от такъв характер. Критикуването и атаката по начина, по който Доналд Тръмп реагира на протестните събития, ще постигне обратен на търсения ефект: само ще налее гориво в неговия автомобил. Затова не тези протести и размирници са нещото, което може да застане на пътя на президента Тръмп по отношение на преизбирането му за втори мандат. Това, което може да възпрепятства действащия ръководител на Белия дом от победа през ноември месец тази година, са икономическите последици за американците от Covid-19. Икономиката е и остава основният аргумент на Доналд Тръмп за преизбирането му.

А тук вече става дума за политиката на джобовете. За разлика от политиката на идентичността, тази е рационална и не се вълнува от субективни сантименти. Американците са като мъжете в популярното казване, че любовта на последните им минава през стомасите. В случая просто трябва да се замени „любовта” с „политиката”. Затова колкото по-бързо започне възстановяването на икономиката на страната, толкова повече ще се увеличават шансовете на Доналд Тръмп да съхрани контрола върху Белия дом.

Лодката обаче, за която говори Мартин Лутер Кинг и която споменахме в началото на текста, изглежда пробита; има нужда от твърда земя и ремонт. Но плавателният съд на САЩ е специфичен. За разлика от повечето лодки по света, управлението на американската зависи по-скоро от екипажа, отколкото от капитана си. Затова днес американското общество трябва да избере в коя посока ще гребе: дали към „сияйния град на хълма” (по Роналд Рейгън) или към чифта маратонки зад счупената витрина.