Добрият, лошият и Стефан Данаилов

0
135

Какъв е артистичният и актьорският живот на любимеца Ламбо – кинозвезда, министър, учител и мъж, през призмата на времето за почит към паметта му.

Деница Езекиева

Припомням си една история, разказана на младите кандидат-актьори от нашия педагог – актьорът и режисьор Бончо Урумов. Студентите от ВИТИЗ се побутвали на опашката за билети за кино на БИАД, а малко пред тях се редяли филмовият режисьор Любомир Шарланджиев и един млад оператор и коментирали бъдещия филм на Шарлето – „Веригата”. Студентите надавали ухо, защото се носел слух, че Шарланджиев търси млад колега за изпълнител на главната роля. Бончо Урумов разбрал, че се спряга и неговото име, а операторът подметнал, “ Абе Шарле, има един от техния клас – висок, тъмен, Данаилов.” “Знам го”, казал Шарлето, “но е много хубав, не става, ще вземем някой суров, накълцан чиляк.” За българското кино през 1963 година суровият чиляк е от изключителна важност – според филмотечната категоризация, произвежданите антифашистки драми са суперпродукции- ефекти, масови сцени, масово разпространение – абсолютен трамплин за млади актьори в киното, за разлика от другите, психологическите, с които всъщност нашето кино създава пробив и лице. Следователно, можем спокойно да твърдим, че героят на нашия разказ влиза в киното и в театъра не с партизански шмайзер, а облечен в черния шлифер на лошо момче с незабравимо лице.
Впрочем дебютът, още през 1956 година, идва с детския приключенски филм „Следите остават”, заснет в дворовете на централна София. Фабулата следва група деца, решени да преследват „лошите” – в случая няколко така наречени “диверсанти”. Въпреки своята почти комична пропаганда, насочена към детската публика, филмът е забележителен в желанието си да работи с изключително висок и чист български език и с амбицията да представи София като модерна, красива и спокойна столица. Само няколко години по-късно, през 1963 година, Данаилов получава ролята на красавец с подли намерения в една от творбите, чрез които киното ни спокойно може да се приобщи към европейските нови вълни – „Инспекторът и нощта”. Този брилянтен пример за филм ноар е създаден на висотата на продукциите, снимани в Париж, Рим и в студията на “Метро Голдуин Майер”. В него младият Ламбо е лицето на порока –привлекателно до болка и жестоко като последствия.
Първата голяма роля на Стефан Данаилов не е на комунист. Дори и втората му централна роля не е – тя е на романтичния младеж Тони, влюбен в Жана, изпълнена от Северина Тенева (изключително талантливата дъщеря на Драган Тенев, напуснала ни трагично) в психологическата драма „Морето” на Петър Дончев. Филмът е чудесен и напълно изчезнал от колективната памет на почитателите на актьора. “Морето” просто е европейско кино – красив, дълбок и търсещ отговори. Данаилов още веднъж е неотразим и коварен лош герой в забранения преди излизането си „Понеделник сутрин”. Там се среща с Пепа Николова, която играе на нивото на Жана Моро и Моника Вити, но също е лошо момиче и кариерата й за малко не приключва, преди да е започнала.
И така до края на 60-те, когато функционерите на българското кино разбират две неща: първо, грубият, отруден чиляк с каскет не събужда чувства така, както харизматичният, висок красавец, защото киното с европейски и холивудски адрес, макар и не особено добре познато, вече е обикнато. А второто е, че трябват много повече пари и много повече серии, защото драгият зрител иска не просто пълнометражен филм, а приключения, гледани от дивана в дома си. Суперпродукцията „На всеки километър”, макар и родена от червеното знаме, по скоро е дъщеря на Холивуд – огромен бюджет, звезди, неразбиваеми актьорски амплоа, борба между добри и лоши. И до днес възрастните хора наричат Григор Вачков Митко Бомбата, Данаилов – майор Деянов, а Пепа Николова, която се връща киното след злополучната й роля от „Понеделник сутрин” – циганката . Данаилов доказва че холивудската формула работи. Никой пред екраните не гледа антифашиската борба със същите очи. Очите основно са женски и детски. Както ни учи Холивуд, актьорът трябва да е знаменитост дори и с една и съща роля през цялата си кариера, защото знаменитостта е съвсем буквално обект на желанието. Порасналите деца от фенгрупата на сериала „На всеки километър”, или иначе казано, половината население на България, искат все повече майор Деянов. И го получават – ролите, разбира се, почти винаги са централни, и абсолютно безапелационно на добрите герои. Тук е важно да се каже нещо същностно. Стефан Данаилов наистина е явление в българското кино, той се превръща в любимец заради таланта си, заради безспорната си възможност да излъчва артистична енергия. Тя е тази, която променя химическия състав на кинолентата, тя е тази, която се улавя от рецепторите на женските очи през екраните на телевизорите. Върху този актьорски гръб са се покатерили немалко самозванци в киното, немалко любимци на властниците. В българското кино са малко онези филми, за които може да се каже, че са безспорни като художествени качества и съизмеримост със световното кино. Но ги има, дори някои от са такива именно заради присъствието на Данаилов – „Инспекторът и нощта”, „Нона”, „Дами канят”, „ От нищо нещо”. Споменавайки „Дами канят” е важно да отбележим как неговата роля на инструктора Яким Донев е роля-симптом на времето. Разведеният мъж в малък провинциален град е магнит за всички жени независимо от социалния им статус и характер. Той ги привлича не защото са сами, а най-вече защото са несвободни. Животът и свободата принадлежат нему, всичките му решения и своеволия са само негови. Той е достатъчно честен към себе си, за да нехае за мнението на околните, да бъде освободен в отношението си към жените. Дамите искат тази свобода, тази собственост върху живота си, но я нямат. Искат да я уловят, улавяйки сърцето му, но нито една не успява, с изключение само на онази, която не го иска. „Дами канят” е знаков филм от исторята на българското кино – не защото е смешно-тъжен, или защото е успял да улови толоква много характери, стереотипи и изключителни роли, а защото представя без думи, без обяснения живота ни под похлупака на строя като живот, върху който нямаме собственост. Оказва се, че единственият, получил правото да я има, е Стефан Данаилов и нищо чудно, че следващата му роля е царска – на цар Борис-Михаил Покръстител. Всъщност тя е единствената царска роля на Стефан Данаилов, но в нея той изглежда така, сякаш е единственият актьор с пожизнено право да играе средновековен български владетел. „Князът” не оставя такива следи в съзнанието на зрителите, а другите му роли са по-скоро на мъже със значима функция в обществото – поручик, лекар, управник. Друга много дълбока роля е тази в „Търновската царица”. Тя може да бъде преосмислена и актуализирана от днешните му почитатели.
Ролите на Стефан Данаилов в българския театър също трябва да бъдат причислени към постиженията на културната ни история, при все че паметта за тях е минимална и като снимков, и като видео архив. Много от големите си роли той създава като актьор на Театъра на Армията в периода от 1973 до 1979 година. Забележителен е успехът на „Спомен за една революция”, постановка на Анджей Вайда по “Смъртта на Дантон”. Данаилов е в едноименната роля на френския революционер в партньорство с Наум Шопов. Там Стефан Данаилов е и Хамлет, и Тригорин, и Шейлок. В Народния театър играе като щатен актьор до 1998 година, а някои от най-запомнящите му се роли са Алесандро Медичи в „Лоренцачо”, Драгоданоглу от “В полите на Витоша”, Дон Кихот по Сервантес и ролята, с която мнозина все още го помнят – Бащата в „Декамерон, или кръв и страст по Бокачо”. В началото на промените Стефан Данаилов не просто играше редом до младите тогава Чочо Попйорданов, Валери Йорданов, Рени Врангова. Той ги учеше да бъдат големи на сцената. Тогава, през 90-те, Данаилов беше един от малкото, които наистина печелеха от актьорската професия – играеше в няколко италиански криминални сериала, включително „Октопод”. Разбира се, като лошия мафиот, защото днешните царе вече са други персонажи. И любимецът на публиката го знаеше. Но знаеше и друго: в турбулентни времена е най-лесно да отстъпиш от убежденията си и от свързаностите си. Той не го направи, тъкмо напротив. Остана в лоното на същата партия, която го коронова в киното. Годините ни показаха, че това е по-честно, по-принципно. Политикът Данаилов не беше онзи харизматичен любимец от сцената и екрана. Дори министърът не може да се възползва от харизмата на актьора. Данаилов като министър искаше да е самодържец. Това беше невъзможно поради присъствието в обкръжението му на някои компрометирани личности от администрацията. И все пак историята показа, че той остава един от най-целенасочените в грижата си за театъра и киното управници, особено с оглед на последващите фигури на този пост. Важното е друго: в края на кариерата си той е много повече учител, ментор и застъпник, отколкото администратор. И в тази си роля е истински и незабравим. Наречен от първите си актьорски класове “Мастер”, Мастерът като изключителен актьор познаваше същината на занаята и можеше да различи актьора от височината на втори балкон или от дъното на чашата. Можеше да разбере страховете на актьора, нуждата му от ясни и конкретни задачи и от обич. Защото Мастерът, Ламбо, българският световен актьор, не просто я получаваше, той я и даряваше.